Най-великата и най-тежката борба е със самите нас. Често се борим с външни неща с вятърни мелници, с проблеми, с хора, най-вече с хора и техните недостатъци. Борим се за правосъдие, за каузи, за права, за успех. Но не можем да се преборим със себе си, защото си мислим, че като преборим външното  всичко ще се подреди  и ние ще сме в мир със себе си и ще сме удовлетворени. Защото всички мислим, че е по-важно да спасим  тревата на съседа, отколкото нашата.

А истината е, че единствената битка е в сърцето ни, в ума ни и в душата ни. Това е спасението, което трябва да направим.

Игнорираме вътрешните тревоги и разрешаваме чуждите проблеми, и така се чувстваме по-силни и по-удовлетворени, а това, че си гризем ноктите или ядем само нездравословна храна е маловажно, е да ама не! На човек му е много трудно да признае, че има проблем, да седне и да си каже, че нещо трябва да се промени.  Преди около 2 месеца, когато заминавах за Румъния, по доброволческа програма, си казах, че е време да спра един от най-лошите ми навици, който имам цял живот и който винаги съм спирала частично, но рано или късно пак започвах. Този навик беше по-силен от мен!

И тогава си казах “Добре де, отивам да доброволствам и да давам пример на млади хора как да се развиват, как да се борят за мечтите си, как да бъдат силни и да не се предават,  а аз самата продължавам да имам лоши и грозни навици“. Знаех, че е време да спра, защото ако ще съм истински пример за характер и воля трябва да го направя.  Не може да искаме да променяме света и хората около нас, ако не можем да променим самите себе си първо, защото колкото и да не го вярваме за това се изисква много повече сила и воля от това да отидеш в Африка и да храниш бедните деца (подчертавам, че съм силно ЗА доброволството, но идеята ми е друга). ;))

Човек много повече се замисля върху това как той прави нещата, когато трябва да бъде истински пример за някой друг (или поне се надявам, че повечето хора се замислят).  Не е тайна, че искаме другите да взимат пример от нас и да имаме последователи (егото често ни кара да правим такива неща!). Но мислим ли дали наистина можем да бъдем истински пример и да учим хората как да ядат, как да спортуват, какви книги да четат и как да мислят.

Опитвайки се усилено да променим тях, ние бягаме от собствената си промяна. И аз съм го правила много пъти, но когато се замислих за лошия си навик, някак възгледите ми се промениха. Знам, че не сме перфектни и винаги ще има нещо, върху което да работим, но е хубаво повече да се вглеждаме в себе си и да се борим с вътрешните неща, които ни пречат, а не само с външните. Ясно е, че няма да спасим света, но можем да спасим себе си, дори да е просто от някой гаден и лош навик, който ни се струва незначителен на фона на глобалното затопляне, но за добро или лошо май е точно обратното.

В крайна сметка  наистина положих усилие да се откажа и успях, с което се гордея, защото знам колко дълбоко вкоренен бе този навик в мен. Често се изкушавах да продължа и да се предам, но тогава ме хващаше срам от себе си. Не може да проповядам философия за сила и характер, за мотивация да не се отказваме дори когато е трудно, а да не мога да се откажа от един глупав и безсмислен навик. Това бе моят двигател, за да успея. Бях собствения си съдник и отговарях пред себе си, бе ме срам от себе си, а не от другите!

Понякога имаме нужда от причина, мотивация или просто ножа да опре до кокала, но важно е да го направим и да спасим себе си, за да имаме правото да спасим и другите.

Сега тръгвам по пътя на следващата битка, която ще е не по-малко лека. Още един навик, който ми пречи да бъда по-добра версия на себе си и съответно да живея по-добър живот. И тази битка няма да е лека, защото пак ще е битка със самата мен, вътре в мен. Но сега съм по-уверена в себе си, защото вече имам една победа зад гърба си. И този път ще отговарям пред себе си, пред съвестта си, пред по-доброто „АЗ“, защото  на света не му пука ти си този, който живее със себе си!

ПП. Извинявам се, ако има грешки! 😉